Вече можем да прочетем обобщени исковете на Република България за отмяна на решенията на ЕК за Националния план за разпределение на квотите емисии (НПРК) за 2007 г. и за периода 2008-2012 г. съответно.
Исковете, както и други подобни искове от държави-членки се основават на тезата, че Комисията е превишила правомощията си по Директива 2003/87/ЕО, като е използвала собствен метод за оценка на квотите емисии, както и че не е достатъчно мотивирано заключението, че българския НПРК не съответства на критерии 1, 2, 3 и 10 от Приложение III към Директива 2003/87/ЕО.
Цитира се решението на Първоинстанционния съд по дело T-374/04 Germany v. Commission. Това ме учудва, доколкото там спорът е основно по отношение на т.нар. корекции ex post на НПРК.
Нещо повече, в цитираното решение Първоинстанционният съд посочва, че: „(Комисията) при упражняването на този контрол разполага със свобода за действие, доколкото посоченият контрол предполага комплексни икономически и екологични оценки, извършвани с оглед на общата цел за намаляване на емисиите на парникови газове посредством икономична и икономически ефективна схема за търговия с квоти“ и „Първоинстанционният съд не би могъл да замести Комисията, когато последната трябва да направи в този контекст комплексни икономически и екологични оценки. С оглед на това Първоинстанционният съд е длъжен да се ограничи до проверка дали въпросната мярка не е опорочена от явна грешка или от злоупотреба с власт, дали компетентният орган явно не е излязъл извън пределите на своето правомощие за преценка и дали процесуалните гаранции, придобиващи в този контекст още по-голямо значение, са били напълно спазени“.
