Демокрацията не е основният проблем на еврозоната

Напоследък има много дискусии относно възможния недемократичен характер на програмите за икономии и споразуменията за „спасяване“ на периферните държави членки на еврозоната. Това не е основният проблем на еврозоната. Не се решава проблемът с търговските дисбаланси и това ще направи безполезни всички усилия за спасяване на еврото.

Следя с голям интерес дискусията сред евроблогърите относно последиците на програмите за икономии за нивото на демокрацията в държавите от периферията на еврозоната (виж по-конкретно приносите на Leigh Phillips, Ron Patz, и John Worth). Те повдигат важни въпроси и си заслужава да се прочетат. Това, което пропускат обаче, е истинската причина за кризата в еврозоната и нейните последици за бъдещите усилия за спасяване на еврото.

Истинският проблем са търговските дисбаланси на държавите от еврозоната. Една група северни държави се радва на значителни търговски излишък, докато повечето южни държави имат влошаващ се търговски дефицит. Този процес на икономическо раздалечаване се е влошил с въвеждането на еврото (виж фигурата).

Баланс по текущата сметка на държави от еврозоната като % от БВП (източник: Political Economy 101)

Това доведе до всякакви негативни последици за южните икономики, включително прекомерен държавен дълг. Но досегашния подход за справяне с кризата в еврозоната е едностранчив. Опитваме се да поправим само едната страна от уравнението – прекомерното потребление в периферните държави членки. Не предприемаме никакви мерки да ограничим прекомерното спестяване в северните държави като Германия и Холандия. В допълнение не позволяваме на южните държави да девалвират техните валути с цел отново да станат конкурентоспособни.

Този подход няма да проработи. Третирането на прекомерното спестяване като „добродетел“ само ще влоши досегашните различия. Липсата на опция за девалвация за южните държави буквално ще ги изправи до стената.

От тази гледна точка методът за определяне на неуспешни мерки е от вторично значение.

Доброволното разсрочване на дълга няма да свърши работа, нито пък програмите за спестяване. Необходими са по-смели и по-балансирани действия ако наистина искаме да поправим вредата. Ако северните държави продължават да пренебрегват собствения си принос към кризата, еврозоната буквално ще се срине под собствената си тежест.

––––––––––––––––––––––––––––––––––

Технически анекс

Тъй като не съм икономист ми се стори, че ще бъде полезно да посоча някои от източниците за този пост:

Stop Blaming Trade Imbalances On Lazy Greeks, Industrious Germans And Other Stereotypes by Michael Pettis

External versus domestic debt in the euro crisis by Daniel Gros

Rebalancing the Global economy: A Primer for Policymaking – Stijn Claessens, Simon J Evenett, Bernard Hoekman (eds.)

The EMU needs a stability pact for intraregional current account imbalances by Sebastian Dullien and Daniela Schwarzer

 

Какво всъщност искаме от ЕС?

Европейските граждани би трябвало да мислят повече за своите искания когато говорят за ЕС. Ето защо.

Това не са най-добрите времена за ЕС. Има финансова криза; имиграционна криза; криза на доверие от и кой знае какво още. С две думи ЕС е в беда.

По-трудно е да се разбере злонамереността и подхода „аз-нали-ви-казах“ на толкова много политици, коментатори и европейски граждани. Силата на негативните чувства е наистина забележителна. Ето защо ще направя нещо нетипично за този блог и ще се обърна директно към скептиците. Целта ми е да направя безпощадна, субективна и силно нормативна критика на посредствеността на онези, които предпочитат европейско бъдеще без Европейски съюз.

За да направя това е необходимо едно важно наблюдение. За последните 60 години видът Homo Sapiens не се е развил съществено. С оглед на това изглеждат странни твърденията, че нова война на европейския континент е невъзможна. Не танковете и самолетите разрушиха Европа през Втората световна война, а хората в тях. Нещо повече – нашите физически и генетични предци са водили война на този континент поне през последните две хиляди години. Всъщност единственият по-дълъг мирен период в скорошната история е именно периодът на европейска интеграция. Вярно е, че НАТО и динамиката на ядрено сдържане играят своята роля. Но именно сътрудничеството между елитите в Европейската общност циментира този пакт.

Днес мнозина вярват, че войните са част от историята, но не и от бъдещето. Други пък смятат, че войните могат да бъдат полезен инструмент на външната политика. Това, което ги свързва, е липсата на военновременен опит. Този вирус на невежество и посредственост е широкоразпространен. Той засяга политици, журналисти и всякакви експерти. Правилото Макдоналдс е техния флаг, макар че това правило вече е нарушено. Този вирус ги кара още да смятат, че държавите са добре екипирани да решават възникващите проблеми, използвайки класическите инструменти на междуправителственото сътрудничество. Проблемът е, че този вид сътрудничество напоследък зрелищно се проваля – конференцията на ООН за климата не успя да приеме нови правила за ограничаване на промените в климата; СТО не успя да приключи кръга преговори от Доха; а Г-20 обикновено успява да се споразумее само за менюто на съответната среща. Това не са инциденти, а симптоми на ограниченията на класическите форми на международно сътрудничество.

Някой може да каже, че ако ЕС е бил толкова успешен е нямало да се стигне до настоящата криза. Това е вярно. ЕС не е перфектен и сега берем плодовете на хлабавите правила на Икономическия и паричен съюз. Но ЕС е по-добър от всяка друга форма на сътрудничество особено като се имат предвид по-малките икономики на повечето държави членки. Истината е, че без Европейския съюз икономическият живот в Европа ще се забави и бизнесът знае това. Това е и проблемът на някои антиевропейски партии: техните избиратели ще пострадат от възможното излизане от Съюза. Ето защо те предпочитат да мърморят за ЕС без обаче да предприемат стъпки за разрешаване на своята неудовлетвореност. Би следвало да се проведат референдуми във всяка държава членка, която чувства нужда да поеме по друг път към благоденствието. Би следвало по-конкретно Великобритания да бъде насърчена да проведе референдум относно членството си в ЕС. Европейският съюз не е клуб по интереси; успехът му зависи от мотивацията на неговите членове.

ЕС не е на кръстопът. Той е добре функциониращ механизъм за политическа интеграция. От неговите потребители – европейските граждани, зависи да го използват правилно. Съюзът ще произвежда резултати само ако ги поискаме. Ето защо ми се иска да чувам повече конкретни желания и по-малко хаотични критики, когато говорим за ЕС.

Трише заявява очевидното

Председателят на ЕЦБ, Жан-Клод Трише, призовава за „квази-бюджетна федерация” пред Комисията по икономически и парични въпроси на Европейския парламент. Думата с „ф” обаче заплашително липсва от прес-съобщението на ЕП. Г-н Трише освен това казва, че „експертите подценяват решителността на правителствата [на ЕС]”.

Въпреки решителността на ЕС да спаси еврото, нещата изглеждат зле. Разликата в лихвения процент между италианските държавни облигации и германските държавни облигации достигна своя максимум от въвеждането на еврото. Разликата в лихвите между белгийските 10-годишни облигации и германските държавни облигации със сходен падеж достигна до най-високите си нива от 1993 г. насам. С други думи пазарите „не купуват” номера с рештелността, поне засега.

Ето за какво са коментарите на г-н Трише. На него му е ясно, че в дългосрочен план институционалната рамка на еврозоната НЕ е достатъчна. Дори и ЕЦБ да успее да успокои пазарите за момента (което изобщо не е сигурно), могат да последват нови, по-силни кризи през следващото десетилетие, които да подкопаят икономическия растеж в целия Европейски съюз.

Така че г-н Трише прави две неща. Първо, той се опитва да успокои пазарите, което е много разумно. Второ, той казва на европейските политици, че самодоволството по отношение на институционалната рамка на еврозоната вече не е възможно и обсъжданията трябва да започнат сега. Въпросът е дали те слушат?

 

 

Техническите подробности на разпадането на еврозоната

Концепцията за разпадане на еврозоната не е нова и вече съм я споменавал. Но сега все повече гласове предупреждават за тази заплаха. Един важен наблюдател на европейските въпроси, Gideon Rachman, казва, че единната валута наистина ще се разпадне – и че екзекуторът на еврото ще бъде Германия. От друга страна един уважаван американски икономист, Barry Eichengreen, твърди че еврото е пример за детерминистичен исторически процес, който вероятно няма да бъде спрян. Самата Ангела Меркел казва, че „ако пропадне еврото, пропада Европа”. Но така ли е наистина?

Пазарите показват недоверие. Дори г-жа Меркел признава, че еврозоната е в „изключително сериозна ситуация”. Във всеки случай разпадането на еврозоната засега е въпрос на спекулации.

Въпреки това няма много дискусии относно техническите подробности на разпадането на еврозоната, а това е ужасно важно. Важно е основно поради правната основа на еврозоната и структурното й място в правната рамка на Европейския съюз.

Отново Barry Eichengreen вероятно е единствения, написал научна статия по въпроса, твърдяща, че техническите трудности ще бъдат значителни. Той отбелязва, че реденоминацията в национални валути ще постави значителни трудности, особено по отношение на определяне на обхвата на тази реденоминация. Но неговият анализ се фокусира основно върху излизането на отделна държава или група държави от еврозоната, а не на разпадането на еврозоната като цяло.

Сравнително наскоро Wolfgang Münchau и Susanne Mundschenk написаха анализ за Eurointelligence, който обсъжда правните последици както на излизането на отделна държава от еврозоната, така и от разпадане на цялата еврозона. Авторите отбелязват, че няма правна възможност за едностранно излизане от еврозоната, както няма и клауза за излизане от ОСП. Те твърдят, че е на практика невъзможно за държава членка да напусне еврозоната, да девалвира валутата си и да остане в ЕС. Те също така отхвърлят аргумента, че постоянният търговски излишък на Германия ще причини колапса на еврото. Но в своят доклад те не обсъждат техническите подробности на разпадането на еврозоната ако то все пак се случи.

Истината е, че разпадането на еврозоната минава през промяна на учредителните договори. Това може да е опростена процедура (чл. 48, пара. 6 ДЕС), доколкото разпоредбите за икономическата и паричната политика са в част III на ДФЕС и разпадането на еврозоната не увеличава правомощията, предоставени на ЕС. Разпадането е възможно само при единодушно решение на Европейския съвет. Това означава, че всички държави членки трябва да се съгласят за закриването на Икономическия и паричен съюз в настоящия му вид. Истинското предизвикателство ще бъде да се определят котировките за реденоминация.

Колкото и да е невероятно подобно развитие, искам да подчертая, че наистина има правен механизъм за разпадане на еврозоната. То ще се случи само ако държавите членки се съгласят, че еврото не е устойчива валута. Лично на мен ми звучи по-лесно да се предотврати такова разпадане. Но ако държавите членки не успеят да предотвратят кризата на еврото, разпадането на еврозоната остава технически и правно възможно.

Що се отнася до твърденията, че ако пропадне еврото, пропада Европа, не съм съгласен. По-добре е да имаме ограничена, но консенсусна интеграция, отколкото разделение или атрофия.

 

 

Липсващото звено в дебата за управлението на еврозоната

Председателят на Европейския съвет, Херман ван Ромпуй, предлага „кризисен кабинет”. Според него „няма достатъчна йерархия или органични връзки между основните играчи и основните институции”. Идеята е в „кризисния кабинет” да се включат председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозо, председателят на Европейската централна банка, Жан-Клод Трише и самия г-н ван Ромпуй.

В същото време председателят на Европейската комисия нарече плановете на Германия за подобряване на икономическото управление на еврозоната „наивни”. Той смята, че не са възможни изменения на учредителните договори в момента.

За мен е очевидно, че дебатът е триъгълен – между Комисията, Европейския съвет и ЕЦБ, изключвайки един играч. Това е Европейският парламент.

Донякъде това е разбираемо. По-нататъшната интеграция на икономическите политики ще засегне държавния суверенитет. Ето защо е необходима твърда подкрепа в държавите членки за по-нататъшни реформи.

Но, както се видя, слабите гаранции в Пакта за стабилност и растеж, договорени от държавите членки, не проработиха. Всякакъв механизъм за координация, който не включва изменение на учредителните договори, вероятно ще го последва. Можем да видим това в концептуалните спорове между Германия и Франция през годините и дори днес.

Наистина, ЕП проведе дебат за координацията на икономическите политики миналата седмица. Но повлия ли този дебат на ЕС? Достигна ли до европейските граждани? Не съм сигурен.

Тъмният сценарий е политическо разединение вместо конвергенция. Това може би вече се случва, имайки предвид някои едностранни действия на Германия. Но това не би трябвало да ни изненадва – правителствата пресмятат своя тактически интерес, залагайки срещу останалите участници в паричния съюз. Всъщност, историята е пълна с примери за разпадане на парични съюзи поради политически разногласия.

Европейските лидери изглежда вярват, че могат да „поправят” еврозоната на междуправителствено ниво с подкрепата на ЕЦБ, и по възможност без изменения на учредителните договори. Би било чудесно, но е невъзможно.

Ето защо би било много, много по-добре ако Европейският парламент имаше по-силен глас в дебата. В момента ЕП е единствената институция, която може да предостави открит форум за дискусия по разнопосочните политически идеи за реформа.

Малко по-грубо казано – държавите членки могат да заобиколят обществената дискусия, но няма да излъжат пазарите.

Кризата на еврото: да става каквото ще

Кризата на еврозоната, причинена от проблемите на Гърция, има нов обрат. Съветът в състав финансови министри реши да се създаде Европейски механизъм за финансова стабилизация с обем до 500 млрд. евро и до 250 млрд. евро от МВФ. Механизмът ще бъде организиран в две схеми.

Първата ще бъде организирана по реда на чл. 122, пара. 2 ДФЕС на обща стойност 60 млрд. евро. Нейното активиране ще става при наличието на сериозни условия, в контекста на обща подкрепа от ЕС и МВФ.

Втората част ще бъде организирана на междуправителствена основа между членовете на еврозоната ( и евентуално Швеция и Полша) и ще бъде на стойност до 440 млрд. евро. Тя ще бъде финансираната пропорционално от участващите държави по координиран способ и ще има срок на действие три години.

Междувременно централните банки на Канада и Великобритани9я, ЕЦБ и Федералният резерв на САЩ обявяват възстановяването на временни мерки за осигуряване на доларова ликвидност. ЕЦБ също така е решила да се намеси на пазарите на дългови ценни книжа, за да осигури ликвидност на тези сектори от пазарите, които намира за неправилно функциониращи.

Bloomberg цитира Marco Annunziata, главен икономист на UniCredit Group в Лондон, според когото тези мерки са предостатъчни, за да стабилизират пазарите в краткосрочен план, да предотвратят паниката и да ограничат риска от разпространяване на кризата.

Силно изявление от Оли Рен: „Ще защитим еврото, каквото и да стане”.

Но как ще проработи всичко това на практика? Все още не знаем.

Европейският съд за правата на човека е в криза?

Нов доклад на Chatham House твърди, че Европейският съд за правата на човека е в истинска криза, с над 50000 нови дела за 2008 г., сравнени с общо 43000 дела за първите 43 години от съществуването на съда.

Докладът посочва, че четири държави (Русия, Турция, Румъния и Украйна) са отговорни за 57% от делата. Посочва се още, че Протокол 14 към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи не може да влезе в сила, защото Русия още не го е ратифицирала.