Директорът на Centre for European Reform, Charles Grant, разсъждава върху съдбата на Договора от Лисабон и очертава три сценария. Всъщност сценариите са два, но първият има два възможни изхода:
1. Втори референдум до април 2009 г. в Ирландия
1.1. Ако промените в ирландската конституция бъдат одобрени, Договорът от Лисабон ще влезе в сила преди ноември 2009 г. (когато биха влезли в сила разпоредбите на чл. 4 от Протокола относно разширяването на Европейския съюз към Договора от Ница). Това е най-добрият вариант.
1.2. Ако повторно ирландските гласоподаватели отхвърлят измененията на конституцията, необходими за ратификация на договора, то според автора това може да причини дълбоко вътрешно разделение на ЕС, което обаче нямало да доведе до „Европа на две скорости“.
2. Непровеждане на повторен референдум в Ирландия
В този случай според Charles Grant ЕС ще продължи да функционира нормално, като някои изменения на учредителните договори (по отношение на реформата на институциите) ще бъдат направени в рамките на процедурата за приемането на Хърватска за член на ЕС.
Charles Grant смята, че дори и да влезе в сила, Договорът от Лисабон ще е последният опит за мащабна реформа на първичното право с един акт. Той очаква в бъдеще приемането на ревизии на учредителните договори по отделни, секторни политики.
Според мен като цяло анализът е доста прецизен с няколко уточнения.
По отношение на пречките пред влизането в сила на Договора от Лисабон, Grant пропуска висящото производство пред Конституционния съд на Чешката република, както и неяснотата дали чешкият Сенат ще ратифицира договора – дори и Конституционният съд на страната да се произнесе положително.
Що се отнася до новите правила относно състава на Европейската комисия, които ще влязат в сила на 1 ноември 2009 г. ако до тогава не влезе в сила Договора от Лисабон, нещата изобщо не са розови. Никоя държава членка не желае да жертва своя комисар, а те трябва да са по-малко от 27. Новите правила за броя на комисарите и за ротацията между държавите членки следва да се приемат с единодушие от Съвета (чл. 213, пара. 1 от ДЕО в редакцията от чл. 4 на Протокола относно разширяването). Френското председателство според „Die Welt“ обмисля да предложи „съвместни“ комисари от държави с общо културно наследство (например Германия и Австрия, Великобритания и Ирландия, държавите от Бенелюкс). Австрийският министър на външните работи Урсула Пласник коментира, че според нея „това не е дори лоша лятна шега“.
Не на последно място не мисля, че „Европа на две скорости“ е невъзможна от гледна точка на общностното право. Това твърдение донякъде се основава на негативната оценка на понятието (виж Zielonka, J. Enlargement and the Finality of European Integration и Bürkl, N. Debate over the concept of ‘core Europe’: pressing smaller EU states into a position of orbits?). При такива процеси е вероятно България да се окаже част от „периферията“, противопоставена на „ядрото“.
От правна гледна точка обаче „Европа на две скорости“ е напълно възможна, и то по два начина – веднъж в рамките на засиленото сътрудничество (както е предвидено в договора от Ница), и втори път – като inter se междудържавно сътрудничество извън общностния правов ред, доколкото не му противоречи (повече по тези въпроси в Dehousse, F., Coussens, W. and Grevi, G. Integrating Europe Multiple speeds – One direction ? и de Witte, B. The Process of Ratification of the Constitutional Treaty and the Crisis Options: A Legal Perspective).
Много често се забравя факта, че в редица области на координация и сътрудничество не е извършен трансфер на суверенитет към общностите (в този смисъл de Witte, B. Old Fashioned Flexibility: International Agreements Between Member States of the European Union).
В заключение – не знаем дали Договорът от Лисабон ще влезе в сила. Но е по-добре да анализираме какво изобщо може да стане, а едва след това да преценяваме какво бихме искали да стане.
Право на Европейския съюз 